Виктор сам избра рождения си ден

Когато разбрах, че очакваме бебе, нямах представа какво ми предстои за да 'организирам' раждането си. Просто знаех, че искам да родя детето си нормално. След като започнах да чета и да се информирам повече на тема раждане стана ясно, че в България понятието 'нормално' е доста различно от възможностите, които имат жените в други краища на света.

Започнах да търся възможност за осъществяване на изградената от мен представа -  с активното ми участие, информиран избор на процедури за мен и бебето, подкрепа от страна на дула, право на присъствие на съпруга ми по време на раждането и престоя в болницата, неразделни бебе и мама след раждането в случай, че състоянието ни позволява.

През цялата бременност се интересувах и настройвах за едно естествено раждане с по-малко намеси и минимално дирижиране – виждането ми за раждането не е като за процес, който да се вкарва в рамка при изпълнение на норми, стандарти и други зададени параметри.

Избрах за дула Елена Кръстева, с която обсъждахме и променяхме плана ми за раждане. Ели ме съпровождаше на прегледите и на нещо като 'преговори' с медицинските екипи на болниците, между които се колебаех, разхождахме се, обсъждахме моето състояние, нагласи и настроения. Беше на разположение за всичко, което имах нужда да споделя, попитам или просто изкажа.

Към 36-та седмица разбрах, че бебето все още е седалищно разположено – предлежанието му се менеше често по време на бременността. Въпреки че до тогава не се притеснявах, че ще заеме оптимална позиция, реших че е дошло време да изпробвам методи за нежно 'обръщане' на бебето.  И така до 38/39та седмица бях приложила почти всичко известно на мен и  Ели – може би само с изключение на челна стойка в топъл басейн...Е, явно синът ми имаше собствено мнение за това как трябва да се случват нещата и даваше първия урок на неопитната си майка – въпреки, че майката може да смята нещо за правилно и добро, детето има собствена воля и житейски път. Така в 41ва седмица, все още бяхме 2 в 1 – аз и седалищно разположеното ми бебче. Наближаваше края на 41ва седмица, тоновете все така си бяха добри, но бях пресрочила 'крайния срок' на 2 от 3те болнични екипа, с които имах уговорка да изчакаме естествено започване на раждането. И така вече беше ясно, че раждането въпреки по-високия разход, ще се случи в болница „Св. Лазар” - само там бяха достатъчно спокойни да изчакат до 10тия ден след термин.

И така 5 дни след термина направихме преглед в „Св. Лазар” – установи се, че нито имам някакво разкритие, нито шийката е изгладена, а записът на тонове показа една невзрачна контракция, която не усетих. Бях разочарована, защото нищо не предсказваше скорошно  раждане, а д-р Николова даваше отсрочка от още 4 дни, след което трябваше да пристъпим към планирано секцио. Аз желаех бебето само да избере рождения си ден, както и държах да преминем през някаква част от нормалното раждане, което щеше да е добре както за него, така и за мен и за едно евентуално следващо раждане. Имах някакви слаби надежди, че прегледът може да ме доведе по-близо до началото на раждането, както често съм чела, че се случва. Бях решена след това да продължа да се разхождам и да изкачвам стълби, записах си и час при хомеопат за следващия ден.

След прегледа, заедно с дулата Ели, която ме съпровождаше приложихме акупресура на точки на ръцете и краката, след което отидох на разходка с приятелка. По време на разходката, към 14.30ч. получих подобни на менструални болки, които се засилиха докато шофирах към къщи. Започнах да кръстосвам стаите с надеждата болките да не се разсеят. Питах се дали не са просто подготвителни, тъй като не можех да ги оприлича на това, което очаквах да са контракциите. Аз чувствах непрекъсната болка като при цикъл, нямаше начало и край / интервал или нещо наподобяващо вълни. Разбрахме се с Елена, че ще дойде вкъщи, ако чувството продължи. Поради постоянния дискомфорт и липсата на регулярност аз не смеех да повярвам, че това е началото на раждането, а не просто фалшива тревога  - струваше ми се, че го чакам от толкова дълго, че ми беше нереално това да е ТО.

В 17.30 се прибра съпругът ми, аз все още бях с постоянното чувство на доста болезнен цикъл. Той затъмни стаята и запали свещи и се зае да  ми приготвя електролитна напитка. Казах му, че от тук нататък разумът ще трябва да е той, а аз ще се изключа. Опитахме се да измерваме интервали между пиковете, но тъй като се получаваше интервал от 30секунди до минута (което според мен беше нереално за тази фаза), се отказахме.

Бях объркана – родилни контракции ли бяха това или просто подготовка...мъжът ми настоя да се обадим на д-р Николова с описание на случващото се, както и да се подсигурим че ще е в болницата по-късно. Съгласих се, за негово спокойствие, но тогава д-р Николова настоя ако след половин час положението е същото, да тръгваме към болницата тъй като смяната й свършваше, а трябвало да подготвят операционната.

Аз обаче не бях готова за секцио, исках да напреднем повече с родовата дейност, а предвид предлежанието на бебето постъпване в болницата означаваше скорошно влизане в операционната зала.

След уречения половин час аз вече изпитвах затруднение да говоря и губех сили от липсата на пауза от постоянното болезнено чувство и постоянното крачене. Вече нямах съмнение, че това е то, ще се ражда. Помолих съпругът ми да извика Елена, а на д-р Николова да каже, че за сега нещата са на пауза - щяхме да тръгнем към болницата като почувствам, че моментът е дошъл.

Когато Елена пристигна, бях изгубила представа за времето. Попитах я къде са ми паузите, защо е тази постоянна болка, исках си вълнообразните контракции с интервал за събиране на сили, които си бях представяла. Ели ме успокои, че това, което чувствам е полезно – тялото ми вършеше много работа и скоро щях да се срещна с бебето. Мисълта за това ме накара да се усмихна.

Опитахме пози, които можеха да ми донесат облекчение, но нищо различно от седналото положение, по турски или с отворени колене на ъгъла на дивана не сработи. Пози, в които коремът ми висеше, ми бяха дискомфортни; натискът на главичката беше много високо и при тези пози усещах мястото, където ме 'подпира' като възпалено - горещо и болезнено и сякаш натъртено.

Постепенно се сдобивах с контракции, каквито съм си представяла – вече усещах някакво начало и край, макар и с почти нищожна пауза между тях. Отново се опитахме да измерим интервал, имах контракции през минута, които продължаваха точно 1мин26сек всеки път.

Елена предложи компреси и горещата грейка се оказа най-голямото ми облекчение. В онзи момент не знаех как се нарича този 'аксесоар' – спомях си само английското hot water bottle, затова и в началото на всяка контракция виках 'шише' :-) и Елена притискаше топлата грейка в долната част на корема ми. Това помагаше много за понасяне на болките, които не бяха немислими, а просто много изтощителни– нямах време да отдъхна. Втрисаше ме и ми се гадеше и към 20.30 решихме да тръгнем към Св. Лазар. Страшна картинка трябва да сме били – аз завита с одеало, Елена неотлъчно залепена за корема с грейката и мъжът ми натоварен с багажа и връхните ми дрехи, бутилката с електролитна напитка и кучешката купичка, която си поисках в случай че ми призлее в колата. Елена се обади на д-р Николова, че потегляме.

В колата положението не беше розово, но пък аз очаквах да ми е по-некомфортно. Отварях прозореца на всяка контракция и вдишвайки дълбоко 'чист' въздух, се взирах в прибягващите нощни светлини, беше доста сюрреалистично чувство, сякаш играех роля в нечий сън.

Когато пристигнахме в „Св. Лазар”, д-р. Николова още не беше там. Дежурната лекарка реши да ме сложи на фетален монитор в легнало положение – отне ми 2 секунди за да установя, че е непоносимо и отказах, ставайки от леглото. След като тя нагласи облегалката до седнало положение и настоя, че трябва да ме подготвят за операцията като ми сложи абокат и инфузия  все пак понесох мониторинга. Лекарката констатира, че 'контракциите са много силни' и грабна телефона да побързат колегите с подготовката на операционната. Някъде там аз съвсем се вглъбих в себе си и тотално престана да ми пука за околния свят. От време на време давах разпореждания с по една дума на Елена и мъжа ми как да ми помогнат. По едно време усетих топли струйки – водите. Бяха бистри и изтичаха на струйка (докато преносвах все ме плашеха с пролапс на пъпната връв, а малкият риск от такъв е наличен по-скоро в непълно седалищно прилежание и ако водите изтекат от веднъж) – успокоих се.

След като най-накрая ми вляха системата, Елена предложи да стана от леглото, но вече нямах сили за това. Мъжът ми пък броеше обратно – 8,7,6,5,4,3,2,1 до края на всяка контракция. Те все така продължаваха минута и 26 секунди и негово отброяване ми помагаше много – така когато интензивната болка ми се струваше без край, знаех кога ще приключи. Макар и вече да бях близо да опиша болките като непоносими, по-скоро ме изтощиха късите паузи между тях и това, че дълго време бяха непрекъснати без каквито и да е паузи.

По едно време някой влезе и заваляха въпроси – семейна обремененост, заболявания, характеристики на цикъла и какво ли още не. Аз не бях в състояние да мисля и говоря и мъжът ми се погрижи. Продължавам да не разбирам защо този въпросник не се предоставя предварително, абсурдно ми се струва да се очаква от родилката да отговаря на всички тези въпроси, някои от които искат сериозно разравяне на паметта.

Около 45 мин след като постъпих, пристигна д-р Николова. Аз усещах че нещата напредват; усещах бебето по различен начин и попитах кога ще е готова операционната – смятах, че е време. Надявах се 8 часа контракции да са подготвили бебчо за появата му и да е извлякъл ползи от раждането до момента, за да е по-лесна адаптацията му въпреки, макар че финалът щеше да е оперативен.

Засилиха ме към операционната – преживяването там беше най-трудната за мен част.

За поставянето на упойката трябваше да се свия на кълбо, което дори без контракции щеше да ми се стори трудничко, а и да остана неподвижна беше невероятно изпитание на волята. Помолих всичко да се случва в паузите между контракциите, но те бяха доста кратки, а и трябвало да побързаме. Не разбирах много какво ми говорят, но Елена, която беше до главата ми, превеждаше терминологията и аз се опитвах да съдействам. Чувствах се много уязвима и се молех да приключим с цялата процедура възможно най-бързо. Забравих, че ще зърна бебето съвсем скоро, просто се чувствах като в клопка. Докато ме бяха свили на кълбо чух д-р Николова да възкликва „Какво е това?! Изтича мекониум! Изпускаме бебето, бързо!” В този момент всички се засуетиха и разтичаха. Аз пък поисках да ме приспят, за да се действа с бебето, тъй като бях убедена, че спиналната упойката не ме е хванала – усещах контракциите, въпреки че анестезиоложката ме убеждаваше, че не е възможно. Получих маската с райски газ и изпуснах момента на поява на бебето – това е, за което съжалявам. Въпреки стресовата ситуация и бързането, клампирането на пъпната връв е било отложено. Според мен се създаде малко излишен стрес, тъй като изпускане на мекониум при седалищно бебе не е такава рядкост, но ми беше обяснено в последствие, че така лекарите се мобилизирали.

Бебето не беше аспирирало мекониум, тъй че отървахме допълнителни процедури. Сложили са го за малко за затопляне в кувиоз (по настояване на екипа) в присъствието на таткото, който е редувал топлината на кувиоза с гушки за бебчо Виктор.

Първото нещо, което чух беше гласът на Елена – „Виктор е добре, Алекс е с него”'. Мисля, че дори не съм била будна тогава – тя ми го е повтаряла още на операционната, въпреки че лекарите са смятали, че не чувам. Макар че последното, което помнех, беше паниката в операционната, като се събудих, бях спокойна и знаех, че всичко е наред. Вики остана с баща си, докато ме преведоха в самостоятелна стая и бях готова за него. 50 минути след като бебко пое дъх, гордият татко влезе ухилен с кокорещо се бебе в ръце, което сложи на гърдите ми. Виктор ме гледаше с толкова буден и осъзнат поглед, изглеждаше спокоен и готов да се запознае!

Ели ми помогна да го сложим на гърда, а той това и чакаше - засука веднага и изглеждаше токова доволно! Ели го похвали за доброто засукване, което ме зарадва, тъй като много ми се искаше да имаме успешен и лек старт в кърменето и разчитах на подкрепата й и в това начинание.

През следващите дни и нощи Виктор остана с мен в стаята ми. Таткото оставаше с нас през целия ден и заедно се радвахме на малкото същество. Кърменето ни потръгна без особени затруднения и със съветите на Ели, бебчо наддаде достатъчно за да ни изпишат един ден предварително.

Въпреки, че не успях да осъществя желанието си за естествено раждане, съм доволна от начина, по който посрещнахме Виктор. Раждането не беше предизвикано, което беше от голямо значение за мен, тъй като знаем, че родовата дейност и отделянето на окситоцин носят големи ползи за бебето и майката, както и за едно следващо раждане. Клампирането на пъпната връв беше отложено. А най-важното беше, че след появата си бебко беше в прегръдките на татко и малко след това, и на мама; Виктор засука в рамките на първия час. Мама-бебе, а и татко не сме били разделяни по настояване на медицинския персонал, от което и  кърменето не беше възпрепятствано. Оценявам като позитивно раждането си, до голяма степен и поради подкрепата на Ели, въпреки че не беше естествено вагинално раждане, за каквото се бях настроила.

И преди и по време на раждането, Ели беше като олицетворение на спокойствието за мен. Да я имам до себе си беше мой приоритет и голямо облекчение. Не се почувствах сама нито за минута и знаех, че е на мое разположение – било с облекчаващи методи, подкрепяща ръка или с топлия си глас, чийто нежен тембър можех да следвам и разгранича от другите, макар и със замъглено съзнание.

Знаех, че мога да разчитам и на съпруга ми за подкрепа както и за комуникация с персонала, когато не бях в състояние за това. Благодарна съм, че можех да имам и двамата до себе си! Смятам, че допускането на таткото е право на семейството и трябва да е нормална практика, а не ВИП услуга срещу заплащане. Подкрепата от дула е още една възможност за раждащата жена да преживее раждането позитивно.

За мен подкрепата на моята дула беше незаменима и безценна като майчината ласка.

Разказът на дулата за същото раждане можете да прочетете тук

   Вижте профила на дула Елена