Това е разказ за едно незабравимо и красиво естествено раждане  - такова, каквото е замислено от майката природа

Искам да благодаря на всички участници, без които събитието, случило се на 24.09.2011г нямаше да е факт.

Най-напред благодаря на Господ, че ме дари с това прекрасно създание Елена и на нея, че избра да дойде на земята чрез мен.

След това благодаря на татко Пепи за всеотдайната подкрепа и любов, която ни оказваше непрекъснато.

И накрая искам да благодаря на целия екип, присъствал на раждането:

- на дулата Тони, която организира цялото събитие и беше до мен, точно, когато имах най-голяма нужда;

 - на д-р Джикова, за разбирането, което прояви и за условията, които ни предостави, за да може да сбъдне желанието ни;

- на д-р Ангелов, завеждащ на отделението, за разрешението да направим такова раждане и не на последно място разбира се

- на дежурните акушерки Росица Дамянова и Ирена Кирилова, за ценните съвети и напътствия по време на раждането.

И така, всичко започна на Коледа, когато малката душичка реши да се приюти в моето коремче. Бяхме го планували за пролетта, но на малкото човече явно не му се е чакало до тогава. Терминът ми беше определен за 13. 09.2011г. Имах една лека и спокойна бременност.  През тези 9 месеца се стараех да водя здравословен живот - подбирах храната си, движех се ежедневно, пиех водорасли и изпълнявах малък йога комплекс. Както и с първата ми бременност, отдавах голямо значение на пренаталното възпитание на детето. Непрекъснато общувах с него и го дарявах с най-различни качества и черти. Винаги, когато имах възможност слушах диска с релаксация на Росица Божкова и медитативна музика.

Знаех, че видеозона  не е толкова безвреден, колкото го представят и бях против ежемесечната му употреба, каквато имах през първите 4 месеца. Смених трима гинеколози, докато открия такъв, който да следи бременността ми без ехографско наблюдение. И така до последно не знаех пола на детето си, а и не считах за нужно да се ровим там, където се създава живота. За мен то беше моето Чудо и чаках с нетърпение срещата си с него.

През цялата бременност обаче,  това беше основният въпрос, на който нямах отговор, а именно:  „Къде ще се състои тази среща и с кого?”

Винаги съм имала страх от болници, лекари и медикаменти. Отдавна се интересувам от алтернативна медицина и хомеопатия, и вкъщи всички се лекуваме така. Против съм схващанията на традиционната медицина, включително и разбиранията й за дирижирано раждане. Затова този път бях категорично решила, че не искам да раждам по „нормалния” начин.  Мечтаех за едно естествено, първично, продиктувано от майката – природа раждане, вярвах в силата на тялото и че то най-добре знае какво да прави.

За раждане с дула бях запозната, но считах, че на този етап това е опция само за тези, които могат да си позволят трите частни болници в София, които предлагат такова. А и в интерес на истината, освен за Олга Дукат не бях чувала за други дули. Тъй като съм далеч от София и горното не ме устройваше,  започнах да обмислям варианти за домашно раждане. Въпреки, че не бях особено подготвена за това, не изпитвах страх, а може би само леко притеснение от факта, че няма кой да ме подкрепи. Пепи беше съгласен на това, при положение, че има акушерка, която да присъства. Аз знаех обаче, че при тези закони в България такава няма да намеря. Затова реших да се свържа с Миглена Делчева, която е доста запозната,  за да ми каже някои неща относно домашното раждане. Тогава попаднах на един неин коментар във форум бг мама, в който се споменаваше, че вече има дули и в други градове, един от които беше В.Търново. Нещо сякаш ми просветна и интуицията ми подсказа, че дулата от Търново е жената, която търся. Взех координатите й от асоциацията на българските дули и веднага й писах. Чаках с нетърпение 3 дни, докато ми отговори, като си отварях пощата през час. Най-накрая дългоочаквания отговор пристигна. Тони се оказа освен дула, също така и акушерка и управител на център за бъдещи и настоящи майки - Happy Мums. Тя предложи да се срещнем там, при което аз много се зарадвах и веднага приех. Бях особено развълнувана от въпросната ни среща, на която обсъдихме моите желания и виждания, относно раждането. Тя беше против домашното раждане и предложи да се срещнем с нейна позната д-р Джикова, която би могла да се съгласи на раждане с дула в болницата в гр. Левски, където дава дежурства. Приех го малко скептично, не от гледна точка на местоположението, а от факта че има лекар, който да се съгласи на тези условия.

След 3 дни се срещнахме с въпросната лекарка, която ме очарова веднага. Изцяло прие всички мои изисквания, а те бяха елементарни – естествен развой на събитията с минимална лекарска намеса.

Извърши преглед, за да се запознае със състоянието ми и каза, че ще отсъства от страната от 4 до 14 септември. И противно на предложенията на други лекари /„ Ела на 02.09 да ти направя секцио, че излизам отпуска”/, ние се разбрахме да я чакам, докато се върне J. Така и стана, говорих с бебето, да не бърза да излиза и на майтап, на шега дочакахме 15.09. От тези разговори, от какво ли, чакането обаче продължи повече от очакваното.

На 15.09 решихме да отидем на хотел в Левски, за да сме наблизо, когато настъпи момента и да сме по-спокойни. Отидохме с нагласата за 2-3 дни, но останахме 9. Първите дни се чувствахме като на почивка и за да я направим по-приятна всеки ден обикаляхме различни дестинации - Крушунски водопади, Деветашката пещера, Плевен, Ловеч, Свищов, Павликени. Следващите дни обаче, нещата се промениха. Въпреки екскурзиите  не можеше да забравим целта на посещението ни. Започнах да се притеснявам защо бебето се бави и не излиза, и тъй като първото ми раждане беше индуцирано след 12 дни преносване, най-много ме беше страх от това. Изпробвах какво ли не за предизвикване на контракции и се молех да тръгне естествено.  Живеехме ден за ден, напълно осъзнато и се вслушвахме във всяка една подготвителна контракция и всеки един признак, че раждането наближава.  През ден ходихме на запис на тоновете, за да се уверим, че бебето е добре и може да си чакаме спокойно зова на природата :)

Напрежението обаче растеше и на 22 вече достигна своя пик. Бях на ръба на нервна криза - писна ми да стоя в този хотел и всеки ден да ме питат по телефона „какво става, има ли бебе, има ли разкритие”.  Същата вечер споделих с Тони по телефона, че съм супер изнервена и че обмислям на 23.09 сутринта да си тръгваме за Габрово.  Тя ме увери, че няма за кога да се връщам и според нея най-важното беше да се успокоя. Тогава се сетих, че имам от спасителната смес на Бах, която си бях приготвила за раждането. Започнах да я пия още същата вечер, тъй като реших, че по стресирана от сега няма да стана. На другия ден резултатът не закъсня,  успокоих се и започнах да се наслаждавам на почивката ни и цял ден не спрях да се смея. Пепи, наблюдавайки ме,  на следващия ден също започна да пие капките и може би това беше причината, поради която успя да присъства в родилна зала.J  

Най-накрая дългоочаквания момент настъпи и на 23.09 в 23.23 усетих първата родилна контракция. И въпреки, че и двамата в този момент интуитивно усещахме, че събитието започва, аз не можех да повярвам цели 2 часа. Пепи настояваше веднага в 00ч да се обадя на Тони, но аз не бързах да я будя, тъй като исках да се уверя, че контракциите ще се усилят и продължат. И така  към 02 часа вече бях сигурна, обадих се на Тони и тръгнахме към болницата. Прегледаха ме и установиха 2см разкритие и все още нерегулярни контракции. Казахме на докторката и Тони да тръгват към Левски. Настанихме се в самостоятелна стая, аз запалих аромалампата с лавандула и жасмин, а Пепи наду фитбол-топката. Обстановката стана, такава каквато си я бях представяла, че ще бъде вкъщи. Много се радвах, че раждането започва през нощта, тъй като тогава всичко е по-спокойно, а и тъмнината е по- предразполагаща. Докторката и Тони дойдоха към 5 часа и след прегледа, който установи 3.5см разкритие, отидохме с Пепи на сутрешна разходка около болницата.  Усещането беше невероятно - посрещнахме изгрева и се заредихме с енергия. Когато се прибрахме, легнах малко, за да си почина и си пуснах релаксиращата музика на Вангелис. Установих, че когато легна контракциите затихват, сякаш бебето разбира, че имам нужда от почивка. След това обаче реших, че не е добре да лежа, тъй като забавям процеса и отидохме да се качваме по стълбите на болницата до 6-тия етаж. Харесваше ми факта, че до някаква степен можех сама да ускорявам и забавям процеса. По време на контракциите заемах различни пози върху топката и в леглото, като междувременно Тони ми правеше масажи, които бяха много отпускащи. Най-комфортно се чувствах в колянно-лакътна поза, подпряна върху 2 възглавници. Обстановката в стаята беше ведра и приятна, всички се смяхме  почти до последните 2 часа преди раждането. Акушерките влизаха от време на време съвсем дискретно, за да засекат контракциите, а докторката само 2-3 пъти извърши преглед за разкритие и то след предварителното ми съгласие. Последният час след прегледа се установи, че главата на бебето все още стои много високо, а разкритието беше вече почти пълно. Затова се стараех последните контракции да бъдат в изправено положение, като за това ми помогна много приспособлението, което имаше леглото над главата ми, както и подкрепата на Тони. До последната контракция бяхме в стаята, където се спука мехура и ми изтекоха водите. На следващата контракция започнаха и напъните и тръгнахме за родилна зала. Там ни чакаха акушерките, благодарение на ценните напътствия на които, успях да напъвам ефективно.

И така след няколко напъна, в 13.45ч проплака малката Елена, която беше цели 4кг и 54см. За разлика от първия път тя излезе малко по-трудно, но без епизиотомия, а с естествено разкъсване от 2-3 шева. Бебето още голичко беше поставено на корема ми и веднага засука. Пъпната връв я изчакаха да спре да пулсира и едва тогава таткото имаше честта сам да я среже. Аз и Пепи, заедно с бебето се прибрахме в стаята, където останахме заедно през следващите дни до изписването. Бебето беше неотлъчно до мен и до гърдата ми.

Така завърши една приказка за едни щастливи родители с тяхното щастливо бебе. И както всеки край е едно ново начало, така и нейният щастлив край, постави началото на един нов живот.

Разказът на дулата Тони Калушкова можете да прочетете тук.