На въпроса към познати жени за това как са минали техните раждания съм получавала разнообразни отговори – като се започне от „О, ами добре” и се стигне до „Ужасно”. Дълго време след първото ми раждане аз бях от тези, които отговаряха на този въпрос с „Добре”. Зад тази дума се опитвах да скрия от другите и най-вече от себе си спомена за едно неприятно преживяване, за което не исках да говоря, нито да мисля.

Известно време след раждането, след като бях изчела доста разкази за изживяванията на други родилки в болниците, се опитах да си отговоря на въпроса защо от първото раждане ми остана такъв горчив спомен. Отговорът беше прост - раждането беше сведено чисто и просто до болничен престой, придружен с лечебни процедури. Както пише в епикризата ми оттогава: „Основна диагноза: Друго спонтанно раждане при едноплодна бременност. Придружаващи заболявания и усложнения: Едно живородено”. Приложеното лечение според епикризата се е състояло в прилагане на окситоцин, мануално подпомагане при раждане и епизиотомия. Обстановката при раждането беше шумна и хаотична, нямах почти никаква възможност да влияя върху това, което ми се случваше, а накрая бях и разделена от сина си за цели 6 часа след раждането.

Когато с мъжа ми решихме, че искаме още едно дете, неизбежно се появи мисълта: „Ето, сега ако забременея, пак ще трябва да се разправям с разни лекари и болници”. За щастие от първия ми сблъсък със стандартното болнично раждане бяха минали цели три години – а в това време една малка, но мотивирана група жени бяха работили упорито срещу течението, за да могат да осигурят на родилките положително и красиво изживяване на раждането дори и в болнична обстановка.

Когато се появиха най-сетне двете черти, реших, че този път няма да пестя усилия и време, за да изживеем срещата с второто ни дете по подобаващ начин. Мислех си, че раждането не може да е равносилно просто на влизане в болница. Не исках втори път да бъда лекувана от бременност. Исках да си върна раждането, което лекарите ми бяха отнели. Това беше началото на моето търсене и то завърши щастливо.

Подготовката ми за раждането беше доста целенасочена. Започнах с курса по йога за носещи живот на Роси Божкова. Тези занимания и самата личност на Роси безкрайно ме вдъхновиха – не само научих много нови неща за зачеването, бременността и раждането, но и успях да се изправя пред страховете и вината си, свързани с първото раждане, и да ги приема. Почувствах се и по-мотивирана да се грижа за себе си – правех упражнения, релаксация, осигурявах си спокойствие и красиви изживявания, хранех се добре. Четох много – сайтовете с информация за естественото раждане, разкази за хубави раждания, мотивиращи блогове, както и прекрасни книги. Особено ми харесаха “Ina May’s Guide to Childbirth” и “Orgasmic Birth”. Изчетох и огромен брой статии за естественото раждане, за немедикаментозните начини за намаляване на болката, за ефекта от прилагането на питоцин и епидурална упойка, за ултразвуковите изследвания и какво ли още не.
Реших да си избера и дула. Още преди да започна да се информирам по-подробно, бях убедена, че подкрепата на позната и приятелски настроена жена много ще ми помогне за изживяването на едно истинско раждане. Един летен следобед отидох на месечната среща с дулите в Борисовата градина. Беше окриляващо – разговорът с тези силни, вдъхновени жени ми даде още повече кураж и надежда, че нещата могат да се случат по правилния начин. На тази среща чух за пръв път и за д-р Киров като лекар, който с готовност помага на жените да раждат сами и се отнася към раждането с необходимото уважение. Там се запознах и с моята бъдеща дула Боряна. На следващата среща с дулите се убедих, че тя е човекът, който искам да бъде с мен и мъжа ми, когато посрещаме нашето второ момченце. Срещите с Боряна ме заредиха с много усмивки и засилиха положителното ми очакване за раждането. Знаех, че с нея раждането ще бъде сияйно и радостно.

Една събота две седмици преди термина получих дълга поредица от все по-болезнени контракции. Дали не започваше раждането? С мъжа ми за всеки случай подготвихме багажа за болницата и дори пратихме сина ни да прекара нощта при леля си. Постепенно обаче контракциите затихнаха. В този момент с пълна сила оцених колко ценна е подкрепата на дулата – със своята увереност и положителна нагласа Боряна не само ни помогна да оценим добре ситуацията и да не тичаме към болницата (щеше да бъде голямо разочарование да ни върнат), но и ми помогна в дните след това, когато бях подложена на напрежение от роднински въпроси („Руми роди ли вече?”). С помощта на моята дула приех очакването като подарък – използвах дните, за да довърша още няколко неща, които исках да направя преди раждането – подготвих дрехите на бебето и потърсих женска подкрепа от своите приятелки, които ми наизпратиха светъл поток от красиви думи, музика, картини, с които ми пожелаха приказно раждане. Имах и щастието да се срещна с моята учителка по пиано (не бяхме се виждали от много време) и да ида на урок при нея, а успях и да посетя едно от моите места на силата, да събера вдъхновение и от природната красота. В един момент се почувствах вече напълно готова, не се страхувах от нищо. Бременността беше протекла добре и знаех, че съм направила всичко необходимо, за да се чувствам спокойна. Мъжът ми ме подкрепяше във всичките ми търсения и решения и щеше да бъде с мен по време на раждането. Д-р Киров, с когото се бях уговорила, ме беше уверил, че няма начин да не присъства (както се случи с избрания от нас лекар при първото раждане). Роси се съгласи да ми бъде втора дула, в случай че Боряна по някаква причина не може да присъства на раждането.

Рано сутринта на 12 ноември, осем дни след онези първи болезнени контракции, се събудих от здраво стягане на корема. Лежах тихо, за да не събудя мъжа ми и сина ми, и наблюдавах как стягането става все по-често и по-болезнено. Към 7.30 момчетата се събудиха, погушкахме се и после детето отиде на детска градина. Ние с мъжа ми останахме вкъщи, закусвахме, аз се занимах с някои дребни домакински дейности. Междувременно контракциите се засилиха дотолкова, че се наложи да прекратя домакинстването. Пуснах си вдъхновяваща музика и се съсредоточих върху болезнените вълни. Вече не можех да стоя права, оставах на колене, дишах дълбоко и издавах дълбоки гърлени звуци. Успях да взема един приятен топъл душ. Пиех много течности и се чувствах много свежа, готова за по-нататък. Контракциите ме накараха да забравя всичко около себе си – просто се носех в едно особено състояние – будно, но сякаш в друга реалност. Мъжът ми ме подсети, че май е добре да тръгваме вече за болницата. Беше се обадил вече и на Боряна да тръгва.

Когато отидохме в болницата около 13 часа, Боряна и д-р Киров вече бяха там. С прегледа (единствен вагинален преглед за цялото раждане!) се установи, че разкритието е вече 8 сантиметра. След рутинния ултразвук и взимане на кръв направо ни преведоха в родилната зала. Не ме занимаваха с клизма и бръснене, нито ми сложиха абокат. Д-р Киров настоя за запис на тонове, който обаче беше съвсем кратък. За щастие за записа не се наложи да лежа по гръб, а настрани, което беше доста по-безболезнено при контракциите. След това през цялото време можех да се движа. Оставиха мен, мъжа ми и Боряна сами и беше прекрасно. Установих, че ми е много удобно да се отпускам на врата на мъжа ми, а при контракции Боряна ми помагаше с натиск на таза и топъл компрес на кръста (предвидливо си бяхме взели термокана). Пробвах и клечаща поза на леглото, но не ми беше така удобно, колкото да стоя права, увиснала на врата на мъжа ми. Всъщност почти цялото раждане изкарах в тази поза. Боряна ароматизира стаята с лавандула и постоянно ми даваше вода. Д-р Киров и акушерката идваха от време на време да видят как напредват нещата и да чуят тоновете. Мъничкият Вихрен беше герой през цялото време. :-) Усещах колко е силен и устремен, как ми помага да го изтласкам навън.

Постоянно си напомнях да дишам, да си държа устата и гърлото отпуснати (мъжът ми и Боряна също ме подсещаха). В един момент контракциите забележимо отслабнаха и се разредиха. Починах си малко, клечейки на леглото, а Иван ме подкрепяше. След това контракциите отново се засилиха и станаха буквално зашеметителни. Вече започвах да усещам и началото на напъните. Това беше и най-трудната част, когато неведнъж си помислих, че не мога повече – но след това започнаха същинските напъни и болката значително намаля. Забележително беше, че лекарят и акушерката не настояха да лежа по гръб при напъните, а останах права чак докато главичката започна да излиза. Тогава вече ми помогнаха да се покатеря на магарето и с последните два напъна Вихрен се измъкна. Беше великолепно, освобождаващо усещане! Веднага ми дадоха момченцето да го гушна. Първоначално беше синичък, но като се развика, бързо порозовя. :-) Беше прекрасно да го имам в ръцете си, да го гушкам – толкова здрав и силен, с красиво малко личице, прекрасни дълги крачета. Ухаеше много хубаво. Вихрен остана при мен, докато баща му сряза пъпната връв и ми издърпаха плацентата (явно никой няма търпение да я чака да се роди сама). Имах съвсем малко разкъсвания. За моя радост изобщо не се и спомена за епизиотомия! Вихрен го прегледаха в родилната зала и се опитаха да го отнесат, но като настояхме, ми го дадоха и той остана с мен чак докато дойдоха да ме закарат в стаята. Близо час и половина си го гушках, сложих го на гърда и той успя да засуче. Беше магическо. Боряна и мъжът ми бяха с мен, ядохме шоколад и си приказвахме, и тримата смаяни от приказното изживяване.

След това за съжаление имахме разни разправии с педиатрите – държаха го повече от два часа и не искаха да ми го дадат за през нощта. Добре, че мъжът ми беше с мен и отиде да го иска – явно достатъчно настоятелен е бил, защото скоро си получих детето. Вихрен си остана с мен през цялото време, само сутрин го взимаха по час и половина "за визитация". Прекрасното ми момченце от самото начало се справи много добре със сукането. Педиатрите идваха да ме плашат, че ще го уморя от глад, като не му давам адаптирано мляко, но за целия престой в болницата теглото му спадна от 3,900 на 3,700 и изобщо нямаше вид на бедстващо бебе. Успяхме да избегнем ужасните шишета. А сега Вихрен суче много добре и изобщо нямам проблемите, с които се сблъсках при кърменето на брат му.

След това раждане се чувствам много добре не само физически. Сега имам съвсем ново усещане за силата на раждащата жена, изживях го цялостно и красиво. Най-сетне разбрах какво наистина представлява раждането :-). Насладих се на активната помощ на най-близкия си човек и на нежната подкрепа на моята дула. Почувствах магията и важността на момента. Усетих, че АЗ раждам своето дете. А когато след раждането можах веднага да го гушна, още от самото начало се почувствах силно свързана с него. С първия ми син не беше така – мина повече от седмица, може би дори две, докато изпитам истински силна привързаност към него. Вихрен е много спокойно бебе, храни се добре, спи по много и се усмихва, когато се приближа до него.

Ако имам трето дете, със сигурност ще искам на раждането отново да присъства дула. Присъствието и подкрепата на нашата мила Боряна ни помогнаха да изживеем красива и вълнуваща първа среща с нашето момченце. Тя ми вдъхваше сила и увереност през цялото време, помагаше ми да се справям с болката и да се наслаждавам на неповторимото усещане да раждам. Всички сме много радостни, че раждането на Вихрен ни срещна с нашата слънчева дула! Благодарим й от все сърце!

Руми