Моето първо раждане с дула

Не бих могла да кажа с точна сигурност кога започна раждането. Контракциите започнаха на 28ми декември (2011г) следобяда, твърде поносими, за да помисля, че раждането ще е съвсем скоро, но все пак имах усещането, че не са лъжливи и че всичко започва лека полека.

На 29ти декември бях на преглед. Докторът установи слабо разкритие от 1.5 см. По-късно през деня контракциите отново зачестиха. Започнаха да бъдат през 10-12 мин. Усещането беше странно – хем знаех, че раждането започва, хем нямах никакъв страх, никакви очаквания. Таткото го нямаше, трябваше да работи както винаги и не можеше да ме подкрепи в този момент.

Болките от контракциите се увеличаваха, също както и тяхната продължителност. Търпими бяха, разсейвах се с телевизора и с малко шоколад :) и записвах най-старателно честотата. Когато станаха през 5-6 минути също останах спокойна – бях сигурна, че е твърде рано за болницата. В крайна сметка не можеше само това да са болките от разкритието, а целта на всички ни (мен, дулата ми Роси и таткото) беше да се появим в Токуда възможно най-късно.

Примрънках вече сериозно на тати да се прибира, защото ми е необходима подкрепата му и той слава Богу се вслуша. Пристигна след половин час, беше ужасно мил и подкрепящ и съжаляваше, че не е успял да бъде по-рано при мен. Предложи ми чай, галеше ме, целуваше ме и остана да спи с мен на гадния диван в хола, въпреки че не беше най-удобното място за него. Странно защо обаче, точно тогава на мен там ми беше най-добре.

Прекарахме тежка нощ. Пробвах се да спя между контракциите, нямах друго време, което да използвам за сън, а исках да пестя силите си за важния момент. Контракциите отново се разредиха на по 10 мин. и очаквах, че към сутринта ще са зачестили достатъчно, за да сме готови да тръгнем към болницата. Към 6 ч. сутринта станах и започнах да доприготвям багажа. Събудих тати, но отвътре някакси усетих, че нещата по-скоро се уталожват и няма смисъл да тръгваме. Даже успях да заспя за няколко часа като контракциите бяха почти спрели.

Чухме се с Роси на 2 пъти през деня. Единият път, за да й кажа, че почти нямам контракции, а по-късно следобяда, че са зачестили, но отново без особен прогрес.

Вече около 24 часа имах контракции, които обаче ту стихваха, ту зачестяваха. Имах усещането, че ще раждам още поне 3-4 дни, така както вървяха нещата. Не бях неспокойна, но някакси ми се щеше да знам, че нещата се движат напред и че контракциите, през които вече съм минала ‘се броят’ и ме доближават до срещата с моята малка принцеса.

Роси се обади, че ще намине вечерта. Увери ме, че всяка контракция ‘се брои’, от което се успокоих. Добави обаче, че съм още в началото. След няколко часа дойде и завари ужасната картинка в нашия хол – пуснат телевизор, одеала и възглавници по дивана, останали от мен, тати и ужасните болки, пълна маса с чаши, чинии, книги, осветление на макс и .. същото такова хаотично и вече леко притеснено настроение, витаещо наоколо. Точно за 10тина минути всичко това беше променено. Телевизорът беше угасен, силните лампи изключени, одеалата сгънати. Донесохме топка, вода за компреси. Светлината се процеждаше от малка нощна лампичка, покрита с червено копринено шалче, във въздуха се разнасяше аромат на жасмин, а леката дервишка музика, която се носеше около нас, предразполагаше към спокойствие и едновременно с това увереност и леко настроение за танци.

Започнахме да изпробваме различни пози, с които контракциите се понасят по-леко, докато не намерихме точната за целта. Междувременно с разнообразни масажи на определени точки от тялото Роси подпомагаше освобождаването на окситоцин, съответно контракциите започнаха да зачестяват и да удъжават продължителността си.

Всичко се получаваше постепенно и някакси ме караше да се чувствам специално. Хем аз играех основната роля, хем се оставях двама чудесни и близки за мен хора да се грижат за мен.

Два часа по-късно вече контракциите бяха достигнали до през 4-5 мин., траеха по минута и бяхме в пълна готовност да тръгнем към болницата. Изчакахме още 20тина минути, които използвахме, за да хапнем и пийнем нещо леко и тръгнахме към Токуда.

Приеха ни бързо. Както бях в началото на раждането преди няколко часа, след бързия преглед, който ми направиха в болницата се оказа, че това кратко време с моята дула вкъщи е направило разкритието ми почти пълно – 9.3см.

Веднага викнаха доктора, при когото бях избрала да раждам и ми дадоха няколко хиляди документа, които трябваше да се предположи, че мога да прочета и подпиша. Отново Роси помогна, четейки ми документите, за да не се налага и това да правя. Таткото пък попълваше необходимата информация, а аз единствено сложих подписа си.

Докторът ми междувременно дойде, запозна се за пореден път с предварително изготвения план за раждане, за да е сигурен, че няма да изпусне някой детайл. Включваха ме отвреме навреме, но за кратко на феталния монитор за прослушване на тоновете на бебето, а през останалото време можех да се отдам на каквото си бях решила, че искам да изглежда раждането ми в болницата. Пуснахме си музика, която да успокоява, тъй като болките и напрежението растеше. Използвахме топката и доколкото и докогато беше възможно, използвахме и позата, която облекчаваше болката по време на контракциите.

След около 40-50 минути бях достигнала пълно разкритие и дойде време да ми спукат мехура, за да изтекат околоплодните води. Все по-невъзможно и трудно ми беше да издържа болката по гръб, така че за напъните ми предложиха 2 варианта – някой да ме придържа в отвесно полуклекнало състояние или пък да отида и седна на тоалетната, където напъните щяха да идват още по-естествено. Избрах вариант 2, който според мен беше правилният, защото, освен че действително помогна за напъните, осигури и известно спокойствие и усамотение. Останах насаме с таткото и с Роси, което ми дойде добре в този може би за цялото раждане най-труден и болезнен момент. Нямам представа колко продължи, знам само, че подкрепата и насърчението от двамата бяха за мен от изключителна важност.

За последната фаза на ‘изгонване на бебето’ се преместихме в родилната зала. Усещах, че цялото ми тяло трепери от студ и напрежение от изразходената енергия, но някакси знаех, че най-трудното е отминало и че е въпрос на минути всичко да приключи.

След като намерих удобна позиция на родилния стол започнаха финалните напъни, които не продължиха повече от 10 минути. Последният имаше и носеше със себе си странното усещане на изваждането на бебето от мен – бързо и индикиращо края на болката и началото на едно невероятно чувство, което не бях имала досега – да държа в ръцете си едно мъничко създание, което е започнало своя живот като резултат от любовта ми с моя мъж, развивало се е и е растяло в корема ми в продължение на 9 месеца и сега излиза на бял свят, за да бъде с нас двамата и да ни радва оттук насетне.

Малката сладурана изплака заедно с излизането си, като веднага ми я дадоха, за да пробва да засуче, както бяхме описали, че искаме в плана за раждане. Тя захвана несигурно зърното ми, а аз не можех да откъсна очи от нея.

Екипът изчака пъпната връв да спре да пулсира, след което тържествено връчи ножицата на таткото, за да я среже, което той извърши с особена гордост.

Отделянето на плацентата отне още 20тина минути, но за мен раждането беше вече приключило. Чувствах се цяла, доволна, че всички тези 9 месеца имаха този така прекрасен завършек. Малкото създание, което държах в ръцете си, колкото и беззащитно, мъничко и нежно да изглеждаше, щеше да промени живота ни завинаги и щеше да изиграе ролята, заради която беше избрало да дойде при нас.

--

Искам да използвам възможността да благодаря на Роси за невероятната подпкрепа, която ми оказа. Осъзнавам, че във физически план без нейната помощ, можех да продължа с нередовните контракции още няколко дни, а в емоционален– със сигурност намаше да чувствам същата увереност и смелост, които ме съпровождаха през целия процес.

На второ място не бих могла да не отчета и подкрепата на таткото, който беше неотлъчно до мен, пренебрегвайки своите притеснения и страхове в името на това аз да премина през всичко по-лесно и да го запомня с едно положително усещане.

На трето място, но не и по значение, искам да благодаря на д-р Илиев и целия му екип в болница Токуда, които изпълниха всички мои предпочитания относно начина на раждане и гледане на бебето след това.

Не бих искала да изпусна в разказа си и Иренка, която се присъедини към нас и Роси вкъщи за кратко и с невероятните си способности да масажира, допринесе за моето спокойствие и облекчение.

Всички тези хора бяха около мен и се грижеха за това аз и малката Ема да се чувстваме добре в нашата нова и дълга връзка, като направиха раждането един изключителен момент и за двете ни.

Благодаря ви!