On the way to... Doula

Дулски пътепис

Надя Димитрова

Юни 2014 – дългоочакваното пътуване се случи.
Целта сега не бе екзотична страна, а приветлива Австрия, което по никакъв начин не се оказа по-малко приключенско.
Всъщност хиляда и нещо километра в посока, със 17-месечно на задната седалка и 7 дни на разположение за отиване и връщане си е сериозно семейно предизвикателство.

Но мисията оправдаваше дискомфорта от схванат гръб, лепнещи крайници, счупен GPS, няколко сериозни ухапвания и общо взетo всичко, кoeто дълго пътуване с дете в кола може да предложи.

А мисията бе да премина през обучение за дули на DONA International. И то не кое да е, а ръководено от самата Дебра Паскали-Бонаро. За пленителната дула с 30-годишен опит бях слушала и чела много. Виждах и пламъка в очите на българските дули, когато говореха за нея. Усещах искреното им възхищение и уважение.  Дебра ги бе докоснала дълбоко в сърцата и вдъхновила завинаги.

Ясно е, че не можех да избера друг обучител за себе си. Ако щях да ставам дула, то щеше да е с Дебра!

Нетърпеливо изчаках повече от година, докато приеха участието ми в австрийското обучение за дули, организирано от DIA (Doulas in Austria).  Там Дебра Паскали-Бонаро бе дългогодишен  гост-лектор и провеждаше винаги първия уъркшоп.

И така в малкото селце в южна Австрия, престъпих прага на „червената палатка“ (т.н. Red Tent).
Прохладно кръгло помещение, измазано с глина, топъл дървен под и скосен покрив, пропускащ светлината през изрисувана кръгла капандура– едно истинско женско убежище. Удобни червени възглавници бяха разхвърляни покрай извиващата се стена. 

Там Ангелика Родлер (наш домакин и организатор на обучението) провежда The red tent events, или иначе казано женски събития от различен характер. За следващите дни „палатката“ бе преотстъпена на нас дулите. Не си спомням да съм била на друго място, където жената, сътворителка и майка, семейството и общността да се почитат и уважават по такъв начин. Нима това не бе идеалната среда за обучение на дули?!

Едва пристъпила, на мига бях пленена от позитивното излъчване на Дебра. С усмивка, много опит и любов, тя ни потопи в света на дулата.

Обучението преливаше от теория и разглеждане на изследвания в областта на бременността и раждането, в ролеви игри, гледане на филми, индивидуални и групови задачи, ребозо-техники, и тренировка на пълноценно изразяване и общуване. Многократно засягахме темата за етичния кодекс, какво прави и какво не прави една дула, кое е нейното поле на действие – въпроси от изключително значение.

Вторият ден започна с: „Добро утро. Преди да започнем по план, ще ви разкажа за раждането, на което присъствах снощи.“ И Ангелика ни потопи в едно красиво естествено раждане в Грац през изминалата нощ. С позволението на майката, разгледахме и снимки.

Преживяването ни бе обогатено и от немалко спонтанни моменти: групово изпълнение на песента „I am opening”  и то на два гласа; много танци; или пък спускане по течението на хладната река (21 C) и разходка по главния селски път по бански.

Безспорно обаче най-силният момент бе свързан със сълзи. Дебра покани една от жените да разкаже за загубата на първото си детенце на същия този ден преди години. Направихме кръг и седнахме на тревата. След встъпителните думи на Дебра, К. започна да разказва.

Беше загуба по време на раждане.  Хванати за ръце, със стичащи се по лицата сълзи, ние слушахме и съпреживявахме мъката на една жена, на една от нас. После изпяхме песен за небесното дете. К. се усмихна през сълзи и ни благодари, че изслушахме историята й.
Кръгът се разтвори. Тогава всяка от нас и по своему изрази съчувствие и подкрепа.

Не спирам да мисля какво всъщност направи невероятната Дебра онзи ден. С нежни и окуражаващи думи, тя създаде пространство за една майка, преживяла загуба, да сподели чувствата си, да даде свободен израз на емоциите си, да излее душата си. Нима това не лекува?

А на нас, жените в кръга, даде възможност да чуем тази история, да я съпреживеем и да намерим своя начин да изразим подкрепа. 
Повече от всякога усещах истинската женска енергия.  Усещах силата, която можем да дадем една на друга, опората, която можем да бъдем една за друга. И може би сълзите лекуваха и нашата собствена болка, затаена в душите. Днес гледам на това преживяване като на ценен опит за една дула, но и за всяка жена.

И така, моето обучение премина успешно. А сърцето пази спомена за специалните жени, с които се запознах и нямам търпение да срещна отново.

Приключи и семейното ни пътешествие и сме обратно в София. Но пътуването ми като дула тепърва започва. И съм изпълнена с радостно вълнение!